Между доброто и злото, между живота и смъртта. Една есенна утрин по време на разходката с нашите кучета видяхме на селската улица едно съвсем мъничко черно-бяло котенце. То просто си стоеше и мяукаше. Котето бе захвърлено от лош човек или лошо провидение на произвола на съдбата. Стоеше си самотно и съвсем премръзнало на селската улица и не знаеше какво да прави. То не можеше да разбере защо са го отделили от майка му и как се е оказало само на белия свят. Порази ме тази реалност, приличаща по-скоро на библейска история, отколкото на обикновена действителност. Това малко котенце таеше в себе си искрица живот, която би могла да угасне всеки миг. То можеше да стане лесна плячка за гладен звяр или хищна птица. Малкото пухкаво черно-бяло котенце молеше за човешко състрадание. Без много да му мисля, взех малкото същество и го понесох към най-близката селска къща, на около тридесет крачки от мястото, където го намерихме. В едноетажна къщурка, приличаща повече на хамбар, живееха старец и старица, с които вече се познавахме. Бабичката беше малка, прегърбена и суетлива. При среща тя винаги се усмихваше: така, за всеки случай, за да скрие от хората истинската си същност. Приветливото на пръв поглед лице на старицата излъчваше доброжелателност, и само проницателен човек можеше да разчете в очите й озлобението и обидата, затаени към света. При разговор с непознати тя се оплакваше ту от злата съдба, която й обещала щастлив живот, но после я излъгала вероломно, ту от посръбващия си болнав мъж, който не успял да се замогне през целия си безполезен живот, като обрекъл на бедни старини и себе си, и жена си. Те живееха наистина много бедно. За това говореше най-вече външният вид на дома им с хлътналия покрив, с порутените под тежестта на времето стени и прозорци, които се нуждаеха от основен ремонт. Без парчето плодородна земя, което щедро ги даряваше с плодове и зеленчуци, старците не биха могли да преживеят с малката пенсийка. Щедрата българска земя, сгрявана от южното слънце даваше всяка година богата реколта от грозде, сливи и други плодове, от които местните жители произвеждаха знаменитите българско вино и ракия. Тъмното лице на стареца беше прорязано от бръчки. Висок и слаб, той не се движеше много, тъй като имаше болни крака. Но въпреки болестите, които се струпват на човек на стари години, той си оставаше господар на дома и семейството си. Старецът говореше руски, но чуждият език му беше толкова малко потребен, колкото и родният. През повечето време той мълчеше. Хората отбягваха да общуват със старците. Какво можеше да очакват от тях освен оплаквания, безполезни разговори за времето или клюки. Неслучайно казват, че човек умира тогава, когато престава да е нужен. За съжаление в сухите листа няма живот. Като съсед, който се познава с тях, се обърнах към старците с молба да приютят за известно време това беззащитно, още съвсем невръстно котенце, да спасят живота му, най-висшия дар от Господ. Бях убеден, че старците няма да ми откажат, тъй като бяха имали дълъг и труден живот, а той учи хората на милосърдие и състрадание. При това те бяха и православни християни. Колко голямо беше учудването ми, когато те категорично отказаха да приемат котето, макар и за кратко, под претекст, че вече имат три котки. Котето в ръцете ми, сякаш почувствало, че се отказват от него, разтревожено и пронизително замяука. В гласа му звучеше тревога и молба. Но въпреки отчаянието на котенцето, бях принуден да го оставя в една запустяла градина недалеч от къщата на старците. Когато го оставях, му обещах, че скоро ще се върна. Пред себе си се оправдавах, че нямам свой дом, където да взема котка, че имам две кучета, които едва ли ще намерят общ език с нея и така нататък. Най-накрая успокоих съвестта си с обещанието да храня котето и да се грижа за него. Припомних си библейската притча: Един човек тръгнал от Йерусалим за Йерихон по път, който минавал през пустинята и бил опасен. Нападнали го разбойници, ограбили го, пребили го и го захвърлили полумъртъв край пътя. По този път минал един свещеник. Той видял ранения, но го отминал, същото направил и един левит, който, без да прояви състрадание, спокойно продължил по пътя си. Но пътуващ по същия път самарянин, съжалил ранения и превързал раните му, като ги умил с вино и елей, после го качил на магарето си и го докарал до страноприемницата, където го оставил на грижите на ханджията. На другия ден, преди да замине, оставил на ханджията пари за гледането на болния, като му казал да не се скъпи и обещал на връщане да му възстанови похарченото над оставената сума . Същата вечер донесохме на котето топло мляко и оризова каша. Всяка сутрин и всяка вечер преди разходката с кучетата дъщеря ми Катя приготвяше с любов храна за него. Цялото семейство участваше при съставянето на менюто за мъничето. Нашите кучета – английски кокер и американски стафордшир, и двете рижави, наблюдаваха с интерес всичката тази суетня. Те не само разбираха, но и с целия си вид поддържаха усилията ни по спасяването на котето. Единствената трудност беше, че храната привличаше и другите котки. Сред тях се открояваше голям красив рижав котарак. Въпреки усилията му да въведе някакъв ред възрастните котки се опитваха да отнемат спасителната за котето храна. Ето защо ми се наложи да храня и другите котки на разстояние от малкото котенце. Скоро котките разбраха правилата, при които ставаше храненето: спряха да притичват от място на място и всеки получаваше своята порция храна. Котките учудващо добре усещаха времето. Те се събираха точно когато излизахме от къщи и се запътвахме към мястото за хранене. Рижавият котарак смело се приближаваше въпреки двете кучета. Като съскаше заплашително, той принуждаваше кучетата на отстъпят, а след това с мило мъркане ме съпровождаше, докато носех в ръцете си храната на котките. Котето, щом ни видеше, се показваше от скривалището си и бързичко скачаше върху един пън в очакване на варено пиле или други лакомства. Минаха няколко дни и котето, почувствало човешката грижа, се оживи и развесели, започна да се гони с другите. Изглежда възрастните котки начело с рижавия котарак приеха котето в компанията си. Те разбираха, че човекът, който всяка сутрин и вечер идва да храни котето, няма да ги остави без храна. Ето как между човека и животните се установи безмълвно разбирателство и приятелска привързаност, която ние вече не можехме да не поддържаме. Малкото коте ме учудваше с жаждата си за живот. През нощта се криеше да спи в леговището си, а сутрин, щом ме видеше, притичваше от убежището си, като известяваше за себе си със силно мяукане. То растеше не с дни, а с часове. Козинката му блестеше на слънцето. Създателят на всичко живо му бе дарил не само живот, но и го бе направил красиво черно-бяло създание. Сутрин и вечер, по едно и също време, котето ме чакаше на пъна. При вида ми то радостно мяукаше, сякаш казваше: тук съм, тук съм! Така незабелязано отминаваха дните. Старците бяха недоволни, че котето се бе заселило близо до дома им. Но нашето добро отношение към тях, а и това, че два пъти на ден хранехме и техните котки, не им позволяваше да изразят открито своите претенции. Освен това научихме, че самите старци са изоставили котенцето на произвола на съдбата, обричайки го фактически на смърт. Изминаха три седмици. През това време котето порасна и намери мястото си в този недоброжелателен свят. Гледах израстването на котето и в душата ми като цвете разцъфтя надеждата, че любовта и добротата са способни да победят злото и ненавистта, а стръкчето живот може да възтържествува над тъмната сила на смъртта. „Бъдете светлината на света, нека вашите дела озарят човеците и извадят наяве най-доброто, което се крие в тях, така че да въздигнат взора си към високи цели и към Отеца Небесен.” С тези думи се обръщал Исус към апостолите. След горещото знойно лято с идването на есента някак си неочаквано настъпиха мрачни дни. В средата на октомври рязко захладня, което не е типично по тези места. Една вечер задуха студен есенен вятър, придружен с дъжд. На сутринта дъждът още не беше спрял. Но тъй като бяхме свикнали да се разхождаме във всякакво време, изведохме кучетата въпреки ръмящия дъжд и вятъра, като взехме топла храна за котките. Изкачихме хълма и бавно се отправихме по каменистия път към къщата на старците, където винаги хранехме питомците си. Неспокойни мисли за това, как котето е изкарало студената нощ се въртяха в главата ми. Изведнъж усетих, че има някаква промяна. Погледнах към пъна, беше пуст. Душата ми се сви от лошо предчувствие. Добре познато страшно чувство за непоправима беда разтревожи сърцето ми. Котките, които обикновено ни посрещаха с радост, сега бяха възбудени и объркани. Те обикаляха около нас и силно мяукаха, сякаш ни се оплакваха и искаха да ни съобщят страшна новина. Бързо огледах местата, където би могло да се намира котето, но никъде не го открих. И изведнъж го видях да лежи неподвижно край пътя. Веднага разбрах всичко. Котенцето беше мъртво. Малкото му телце се беше изпънало по цялата си дължина, мократа козина бе залепнала по хълбоците му, а по муцунката му се виждаше кръв. Завиках: те са го убили! Те са го убили! В това време бабичката, която ни наблюдаваше скришом от двора си, бързо затвори портичката на оградата и се скри в къщата. Жена ми не можеше да повярва на случилото се и машинално повтаряше: „Не, това не е то, това не е то…”, като че ли тези думи можеха да променят нещата. Прибрахме се вкъщи. Катюша мълчеше, поразена от жестоката действителност. Само преди минути тя му приготвяше храната, а сега вече го няма, убиецът прекъсна живота още в началото му. Осъзнала, че котето е убито, жена ми тихо зарида. Притиснах главата й към гърдите си и заповтарях: „Не плачи, не плачи.” Но и в моите очи имаше сълзи. „Блажени чистите по сърце, защото те ще се приближат до Всевишния.” „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.” С такива проникновени думи се е обръщал Исус Христос към народа. Не можех да се избавя от мисълта, че не опазих това беззащитно черно-бяло котенце, което тъкмо беше започнало да живее и да се радва на земното съществование. Ако бях положил малко повече усилия, котето би останало живо. Аз съм виновен за всичко, - повтарях си закъснелите, никому ненужни думи. Взех една малка лопата и с жена ме излязохме на пътя, край който лежеше мъртвото коте. Слабият поривист дъждец премина в мокър сняг. Решихме да погребем котенцето близо до мястото, където го срещнахме за първи път. Утрото едва настъпваше и улицата беше пуста. На една полянка, под старо самотно дърво, изкопахме малка яма, в която положихме мъртвото телце на нашето черно-бяло котенце, което до вчера тичаше радостно, гонейки се с другите котки. Това малко беззащитно черно-бяло котенце така и не намери място в този огромен свят, в този земен живот. Кой и защо го уби? Всъщност това вече няма значение. Прощавайки се с котенцето завинаги, ние мълчаливо проляхме сълзи, израз на любовта към живота, към живота, прекъснат в самото му начало. Следващият ден беше есенно намръщен и сив. Духаше студен вятър, примесен с дъжд, сякаш самата природа оплакваше смъртта на невинното създание. Престанахме да минаваме по улицата, на която живеят старците. Понякога, докато разхождахме кучетата, виждахме край безмълвното дърво да стои унил самотният рижав котарак.