Настъпи дългоочакваното лято на 1962 година. Утрото в този удивителен ден се случи особено топло. Слънцето се показа полека иззад планината, за да освети и сгрее земята и всичките й обитатели с топлите си лъчи. Щях да навърша седем години чак през ноември, така че още не беше решено дали ще тръгна на училище тази година. Много ми се искаше да стана първокласник, издокаран в нова ученическа униформа и с нова чанта, но какво исках аз нямаше значение. Съществуваха строги правила за приема на ученици в първи клас. Това само усилваше желанието ми да стана ученик, октомврийче, пионер. Заради месеца, в който съм роден, аз „увиснах” между небето и земята, между училището и улицата, докато всичките ми връстници, които преди септември навършваха седем години, се готвеха да тръгнат на училище. Е, какво да се прави: всеки със съдбата си, както се казва. Ние живеехме в стара триетажна къща до училището. След закуска, както винаги, изтичах на улицата да потърся кучето си, да погаля четириногия си приятел, да го почерпя с филия вкусен хляб или месце. Угощението винаги зависеше от това каква закуска беше приготвила мама този ден. Дамка, така викаха на кучето от нашия двор, живееше лете и зиме на улицата. То понасяше безропотно и дъждовните бури, и зимния студ, и летния зной под изгарящите лъчи на слънцето. Какви ли не изпитания поднасяше съдбата на бездомното куче! Но инстинктът за живот му помагаше да оцелее в лошото време и да се спаси от най-страшната опасност, грозяща го от „царя на природата” – човека. Винаги се намираха хора, готови да замерят кучетата с камъни. Някои даже стреляха по тях: кой със самоделен огнестрелен пистолет, кой с пушка, кой с прашка – ей така, от скука. Просто стреляха по жива мишена, за да проверят точността си или за да задоволят най-низките си човешки инстинкти. Но още по-опасни бяха тези, които се бяха посветили на лова на животни и пристигаха със специални коли, оборудвани с изтънчени приспособления, за да лишат животните от свободата и живота, дарен на всички живи същества от Всевишния. Заловените бездомни кучета и котки после биваха убивани. Но въпреки цялата жестокост на човека Дамка обичаше хората. Сред тях имаше и такива, които се грижеха за бездомните кучета и котки и деляха с тях храната си. На такива хора тя отговаряше с любов и преданост. Особено привързана тя беше към мен - малкото хлапе, което дотичваше при нея винаги с нещо за хапване. След като нахранвах Дамка, сядах до нея и дълго я галех с любов по главата, прегръщах я през врата с детските си ръчички. - Дамка, Дамка, Дамка! - виках приятеля си веднага щом изскочех от къщи. Щом чуеше името си, щом чуеше познатия глас, кучето, без да се колебае и секунда, дотичваше при малкия си приятел с голямо и добро сърце. Срещата между кучето и детето беше неподправено радостна. Въртейки опашка, Дамка излапваше намазания с масло хляб и в знак на благодарност ме ближеше по ръцете. Денят едва започваше и никой освен Създателят не знаеше как ще завърши той за кучето и хлапето. Неочаквано към мен се приближи на разкошния си нов велосипед Тошка – така в двора се обръщаха към Толик, моя съсед. Той беше с пет години по-голям от мен. - Хайде да тръгнем с колелото ми към Приелбрусието, в Нарзановата долина? Ще се напием с нарзан и после обратно. - Уха-а! А наистина ли можем да стигнем до там? – попитах, без да крия възторга си. Самото име „Нарзанова долина” ме изпълваше с копнеж. - Че какво си мислиш ти! С моето колело може да се стигне чак до Налчик , не само до Нарзановата долина! Мятай се и да потегляме! Ловко скочих на задната седалка на велосипеда и завиках: Ура! Тръгваме! Речено-сторено. Поехме с велосипеда по тесния асфалтиран път на далечно пътешествие към подножието на Елбрус , без дори да се замислим за трудностите на такова пътешествие, за опасностите, които крие единственото автомобилно шосе, виещо се край Баксанското дефиле. Тошка искаше да усети вятъра в косите върху новия си велосипед. Аз пък мечтаех да стъпя на приказно място - в Нарзановата долина. По думите на възрастните в долината бликали извори с жива минерална вода и всеки можел да пие от тази вкусна вода, даже било безплатно. Когато излязохме на пътя и поехме нагоре по дефилето, изведнъж видях Дамка. Тя тичаше след нас, макар и на разстояние. Дамка ту бягаше, ту спираше, за да подуши нещо и после отново се втурваше след нас. Спирахме край големите скали, за да отдъхнем заедно с кучето. След кратката почивка отново поемахме по пътя, който се изкачваше нагоре в планината. Вече бяхме отминали Тю-тю-су, Чалмас и алпийския лагер „Андирчи”. Бяхме вече близо до целта си. - Нищо, - казваше Тошка. - Затова пък, когато тръгнем обратно, няма да има нужда да въртя педалите. Ще летим надолу по пътя с бясна скорост. Слънцето изгаряше кожата. Планинският загар бързо покриваше откритите ни лица, крака и ръце. Край нас бавно се точеха „лвовски” пътнически автобуси. Моторите им „кихаха”, давеха се от недостига на кислород и заглъхваха от разредения планински въздух. В автобусите седяха туристи, дошли в Кавказ от различни кътчета на СССР. На мен тогава кой знае защо ми се струваше, че всички тези туристи с големите им и тежки раници пристигаха при нас в планината от Москва. Те разглеждаха с интерес през прозорците на автобуса високите планини на Кавказ, бързата и пенлива планинска река, малките деца, пътуващи със сериозен вид на велосипед, и бягащото след тях куче. Махаха ни с ръка, усмихваха ни се с приветливи лица. Вероятно сме им изглеждали забавни в своето набързо предприето пътешествие на фона величествените планини и стремителната река Баксан. Аз харесвах добрите усмихващи се хора, защото са умни. Времето следваше своя спокоен ход, а ние продължавахме по трудния си криволичещ път все по-нагоре в планината. През цялото това време Дамка ни следваше неуморно. Тя тичаше след велосипеда леко и непринудено, олицетворение на свободата и силата, като ни пазеше от всякакви изненади: от зли хищници, които биха могли да се появят на пътя, а най-вече – тя ни пазеше от зли хора. Кучето отговаряше за нас. Когато за пореден път спряхме, за да починем, времето неочаквано се промени: небето потъмня и се покри с надвиснали тъмни облаци, буйният вятър предвещаваше буря и порой, но ние вече бяхме далече от Тирниауз – нашето миньорско градче, далече от нашите родители. Без много да се колебае, Тошка насочи велосипеда в обратната посока, като забрави всичките си обещания и Нарзановата долина и ми каза: - По-бързо! Сядай на колелото! Връщаме се обратно в града, вкъщи. - Не! – отговорих му аз. - Нека да изчакаме да премине дъждът и да стигнем до Нарзановата долина. Там ще починем, ще се напием с жива вода. - Ако сега не тръгнеш с мен, те оставям и тръгвам сам, а ти си остани тук! Щом толкова искаш, отиди пеша до твоята Нарзанова долина! Думата на по-големите беше безпрекословен закон по нашите места, затова се метнах веднага на задната седалка и полетяхме от планината надолу. Тошка въртеше педалите с всичка сила, за да се засилим и после да се носим като вятър надолу още десет километра. Има ли момче, което да не е изпитало тези прекрасни мигове, когато се сливаш в едно с невижданата скорост, риска и свободата. Обърнах се назад и видях кучето си. То тичаше с последни сили след колелото, като изоставаше и не можеше да разбере защо изведнъж така неочаквано, така предателски го изоставят на пътя, защо бягат от него. То тичаше след мен с изплезен език, като нараняваше възглавничките на лапите си от бързото бягане по асфалта. Гледах тичащото след нас куче, което беше вързано за мен с невидимото, но най-здравото въже на света – любовта. Умните му очи, пълни с тревога, изразяваха преданост и вярност. Не можех да приема егоистичната човешка логика, не можех да приема тази житейска целесъобразност и завиках на Тошка: - Спирай! Но Тошка беше запленен само от скоростта и своя велосипед, не го интересувах нито аз, нито кучето ми. Без много да му мисля, пъхнах крака си между спиците на задното колело. Велосипедът направи салто и се оказахме в ръцете на провидението. Не помня как сме падали. Като дойдох на себе си, видях, че лежа на полянка на метри от пътя. Пред мен клечеше Дамка и ближеше разкървавеното ми лице. Кракът ми беше превързан с фланелката на Тошка. Опитах се да стана, но паднах като покосен: прониза ме остра болка в стъпалото. Погледнах крака си и видях разкъсна рана на петата. Тошка ремонтираше велосипеда. Лицето, ръцете и лактите му бяха в кръв. Но без да обръща внимание на ожулванията и натъртванията си, той през цялото време ме успокояваше: - Не бой се, сега ще тръгнем към къщи, всичко ще се оправи. А велосипеда ще го поправя – имам инструменти и гаечни ключове. След аварията карахме внимателно, без да бързаме. Сега основната ни задача беше да се приберем благополучно у дома. Кракът ме болеше непоносимо, но според кавказката традиция мъжът не трябва да стене от болка, нали затова е мъж. Всички кавказки момчета без изключение усвояваха това правило от най-ранно детство. След като се върнахме в града, Тошка ме докара до самия вход. Много трудно докуцуках до нашата квартира. Отворих вратата и опитах да се промъкна незабелязано до стаята си. Но тогава мама ме повика на масата, тъй като не бях обядвал. Надявах се, че ще успея да скрия случилото се, като мушна крака си под масата. Мама погледна побледнялото ми лице и попита: Сине, защо си толкова блед? Случило ли се е нещо? Тайното винаги излиза наяве, рано или късно. Бях принуден да покажа раната на родителите си. Веднага беше повикана „Бърза помощ” и ме откараха в болница. Така приключи първият летен ден. Така течеше и безвъзвратно отминаваше щастливото ми и неспокойно детство. Още много истории се случиха с мен и моето куче. Но една сутрин Дамка не дотича, когато я повиках. Чак до тъмно обикалях местата, където можеше да бъде кучето. Търсих я, виках я, но Дамка я нямаше никъде. Сърцето ми се свиваше от болка. После научих, че са я убили, като че ли на Земята няма място за всички. Не успях да опазя Дамка. Не можех да променя неумолимата действителност: тя беше по-силна от любовта. Тогава разбрах, че не е достатъчно да обичаш: трябва да отстояваш идеалите си, трябва да се бориш за тях! Кой беше прав и кой крив в тази история? Нима това има значение! Важното е, че тази история се случи с мен, когато нямах още и седем години, когато за първи път се сблъсках с човешката жестокост. от книга на Азретали Саубанов "Без Права на Живот"