Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.06.2015 11:11 - «Ние носим отговорност за тези, които сме опитомили»
Автор: azret55 Категория: Поезия   
Прочетен: 620 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 28.06.2015 11:24


image



ЧАСТ 1. СЪСЕДИ.

 

 

Един ден спокойствието на нашия тих семеен живот беше нарушено.  На такова обикновено и маловажно събитие повечето хора едва ли  биха обърнали внимание, но то развълнува нашето малко семейство и буквално не ни даваше покой.

По това време живеехме в България, в село Н., на 15 километра от морския град Варна. За наш късмет успяхме да наемем хубава частна къща с великолепна гледка към планинските пейзажи. Нашето ежедневие в това прекрасно кътче минаваше безоблачно и щастливо до деня, в който в съседната къща не се нанесе голямо семейство.

Новите ни съседи бяха относително млади, но вече здраво стъпили на земята. Без да се товарят с формална вежливост, те се държаха самоуверено, като господари на новата пазарна действителност, където главният принцип беше да се купи по-евтино, а да се продаде по-скъпо. По външния им вид трудно можеше да се определи с какво се занимават. Но съдейки по това, колко често в двора им се сменяха автомобили, а късно вечер близо до дома им се събираха десетки леки коли, можеше да се предположи, че те имат някакво отношение към търговията с автомобили.

Общо взето те бяха не по-добри и не по-лоши от повечето свои съвременници. Ние пък произхождахме от друга обществено-икономическа формация, в която основният принцип беше: човек за човека е другар, приятел и брат. Но в условията на пазарните отношения трябва да се отнасяме към хората, даже ако са наши съседи, неутрално, без каквито и да е симпатии или антипатии, както го изискват правилата на либерално-демократичното общество.

 

 

ЧАСТ 2.    В НЕМИЛОСТ.

 

Един ден видяхме в двора на съседите ни кученце. То беше рижаво, с черно-сива окраска по гърдите, с хубави кафяви очи, с издължена черна муцунка и пъстра пухкава опашчица. Беше на около 5 месеца. Не разбирам много от породи кучета, но това не ме и интересуваше. Просто бях поразен от човешката коравосърдечност, граничеща с жестокост.

Кученцето беше вързано на къс синджир в двора на тясна наклонена неподдържана тревна площ, покрай която минаваха автомобили. То оставаше приковано към оградата с желязна верига денонощия наред като роб или каторжник. Толкова мъничко кутрето се нуждаеше от пълноценна храна, физическо натоварване и общуване, ако не с човек, то поне с други кучета. Хората обаче му бяха отнели всичко това, бяха му отнели свободата и бяха обрекли кученцето на самота и страдание. Със собствените си очи виждах как го хранеха със стар хляб накиснат във вода и кокали, което беше нечовешко и опасно за живота на кучето.

Но най-страшно за кученцето беше усещането за зла сила и беди, което се излъчваше от низките духом. Те пораждаха несправедливост и причиняваха страдания. Всичко това противоречеше на живата природа, на смисъла на живота и вселената, част от която се усещаше и кучето.

 

Минаваха денонощие след денонощие, седмица след седмица, а кученцето продължаваше да седи вързано с верига, никой даже не се сещаше да го разходи, както го изисква животът. Съседите бяха абсолютно равнодушни към съдбата на кутрето, абсолютно равнодушни към това, че го осакатяват, че му причиняват болка. Когато минаваха край него те даже не обръщаха глава да го погледнат.

Прав е бил мъдрецът, който е казал, че отношението на човека към кучето характеризира повече човека, отколкото самото куче. Японските самураи са смятали кучето за най-добър приятел, който не дава ненужни съвети и никога не те предава.

Но нашите съседи не бяха и чували за средновековните традиции на самураите. Въпреки че носеха златни кръстчета и се смятаха за православни християни, по поведението им съдехме, че не зачитат християнските заповеди. Робството и издевателството над живо същество противоречи на основния християнски постулат за любовта, за духовната свобода. Именно в свободата на избора между доброто и злото се състои волята на човека, неговата вина, грях, разкаяние и възмездие.

С появата на християнството в Западна Европа било отменено робството, защото това, на което Господ е дал душа, не може да бъде оковано във вериги. Но само духовното може да постигне духовното и божественото, само разумът може да достигне разумното и истинското. По всяка вероятност еснафът ще каже, че това е прекалено дълбокомислено и че няма никакво отношение към нашия живот.

Но именно животът изисква от човека постъпки, съответстващи на разума. И не случайно казват, че първата крачка човек прави сам, а след това го води съдбата. Е, добре, всекиму своето: Божието – Богу, кесаревото – кесарю…

 

ЧАСТ 3.   ИЗПИТАНИЕ.

 

Въпреки че есента беше сравнително топла, вечерите ставаха все по-прохладни, а нощите – все по-студени. През нощта кученцето се свиваше на кравай, за да не замръзне, но студената земя отнемаше топлината от телцето му. В опит да се стопли кученцето често се изправяше, но късата желязна верига ограничаваше движенията му, не му позволяваше да направи повече от две-три крачки. Призори слънцето изгряваше, затопляше с лъчите си земята, спасяваше всичко живо от студена смърт. Кученцето се изтягаше в тревата и с наслада се сгряваше под лъчите на есенното слънце, попивайки живителната сила на слънчевата топлина. Наблюдавах го и се вълнувах, притеснявах се, страхувах се от настъпването на дъждовните дни или студове. Какво ще стане с кученцето като завалят дъждовете или свие студът? Та то си няма дори кучешка колибка – мислех и не можех да си отговоря. Понякога ми се струваше, че самият аз бях окован с верига, а не кученцето.

Стана ясно, че съседите, които се возеха в скъпи автомобили, не възнамеряват да се охарчват за кучето. Помолих Боря да обсъди тази тема с бездушните стопани на животинката. Борис е собственик на имота, който отдаваше под наем на моите съседи. Той владееше добре руски, беше образован и интелигентен човек. Борис тактично предаде моята загриженост на съседите, но получи неопределен отговор, че кучето е чуждо, че скоро ще го върнат на стопанина му, затова нямало какво да се обсъжда.

След като не получи смислен отговор от нашите съседи, Боря и той се отказа да търси решение на проблема и остана равнодушен към съдбата на кутрето, към моите притеснения и това ме караше да се чувствам тъжен. А времето си минаваше, не спираше своя бяг нито за миг. Дните ставаха все по-къси. Наближаваше декември – първия зимен месец. Слънцето не се задържаше  на небосклона, позатоплило леко земята, огрявайки я с косите си лъчи, то бързо и неусетно се скриваше зад хоризонта. Въпреки приближаването на зимата природата беше милостива към кучето, като изпращаше на земята хубаво време без дъждове и мразове. С болка в сърцето наблюдавах поведението на забавното кутре. Когато се срещахме с него, то наостряше ушички и ме гледаше с надежда, сякаш ми казваше: „Освободи ме, нали си човек, всичко зависи от теб”.

Обвинявах се, че не мога с нищо да му помогна, а то се нуждаеше от човешка помощ, от човешко състрадание и великодушие. От волята на човека зависеше дали кутрето ще бъде свободно или ще бъде вързано, дали ще живее на белия свят или ще умре. Животът проверяваше хората дали са човечни, поставяше пред тях нравствения избор: да оставят кученцето в беда или да го спасят? И от моя нравствен избор, от моята постъпка зависеше не само по-нататъшната съдба на кученцето, но и това, какъв ще бъда аз след като направя своя избор. Ще бъда ли аз роб на условностите, ще се смиря ли с проявата на жестокост, със страданията на малкото живо същество, което се нуждаеше от моята помощ или ще го спася от робството, от мъченията и смъртта и тогава ще остана човек? Мислено си повтарях думите на Далай Лама: „Необходимо е винаги да помним, че всички живи същества искат да бъдат щастливи, точно както го искаме и ние”. Тази простичка мисъл внасяше просветление в моето съзнание, подтикваше ме към хармония и добродетел.

Действителността, която поставяше на изпитание хората, ми напомняше библейската история, в която намирах доста сходни неща. Веднъж при Исус дошъл юдейски свещенослужител, който бил слушал за Божествения посланик и неговото ново учение. В опит да се запознае с новото учение на Исус, юдеят попитал: „Учителю, какво трябва да направя, за да бъда удостоен с вечното блаженство”? Исус отвърнал: „Заобичай ближния така, както обичаш себе си и ще бъдеш достоен за висше блаженство”. „Кого трябва да смятам за ближен, когото трябва да заобичам”? „Смятай за свой ближен всеки, който се нуждае от помощта ти, от състраданието ти, каквато и народност, вяра или цвят на кожата да има” – отговорил му Исус.

Изминали са две хиляди години, а човек както и по-рано е сляп, не знае как да живее, на какви правила да се подчинява в живота. Мисля, че ако човек или друго живо същество се нуждае от вашата помощ, а вие го подминете без да помогнете, означава, че никога няма да влезете в царството небесно, означава, че ще бъдете отхвърлени от вашия Господ. Кученцето се стремеше към хората, но те бяха подчинени на жаждата за забогатяване. Не им беше до по-малките братя, до малкото кученце, до това дали кучето ще живее или ще умре. Техният бог беше златният телец, а тяхната страст – парите.

Няколко дни след безрезултатния разговор на Борис със съседите за освобождаването на кученцето се обърнах за помощ към Димитър, моят български приятел. Той винаги се оказваше наблизо когато се нуждаех от помощ. Димитър говореше сносно руски и разбираше всичко. Без увъртане и излишни любезности той директно заяви на съседите ни, че нямат право да се отнасят по подобен начин с беззащитното кутре. Ние им предложихме нашата помощ и казахме, че сме готови да разхождаме кученцето сутрин и вечер и да го храним с пълноценна храна. След разговора с Димитър съседите с неочаквана охота се съгласиха да ни продадат кучето. Бях много благодарен на Димитър. Той успя да освободи кутрето, защото искрено искаше да помогне не само на мен, но и на това бедно същество, оковано с верига. След освобождаването на кученцето най-напред го нахранихме, след това извикахме ветеринар, за да постави необходимите ваксини, да определи възрастта и породата на кучето. Оказа се, че кученцето било потомък на рядка каракачанска порода. Нарекохме го с красивото име Луиза. Така за кученцето започна нов живот.

Спомних си една древна източна пословица: „Не пренебрегвай детето, тъй като то може да се окаже дете на лъв”. Ето че и нашето беззащитно кученце с времето ще се превърне в истинска силна овчарка. В началото Луиза трудно се придвижваше, сякаш отново се учи да ходи. Ние започнахме да я храним два пъти на ден с пълноценна месна и суха храна и два пъти на ден я разхождаме из планинската местност. А след няколко дни Луиза вече подскачаше и играеше в двора ни толкова, колкото искаше свободната и душа.

Прав е бил Екзюпери, когато е изказал една обикновена, но много точна мисъл: „Ние носим отговорност за тези, които сме опитомили.”

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: azret55
Категория: Други
Прочетен: 66296
Постинги: 32
Коментари: 35
Гласове: 34
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031