Ноември 2011 година беше есенно прохладен. Сивите мрачни дни се нижеха бавно един след друг. Бесният ритъм на живота, характерен за морските курортни градове през лятото, бе сменен от есенна меланхолия. Незабележимо и делнично преминаха политическите избори в България. Населението на провинциалното градче Н., уютно разположено на брега на Черно море, отдавна беше престанало да вярва в справедливостта на така наречените всеобщи демократични избори, но все пак тайно се надяваше, че тези проклети избори може да докарат нови хора на власт, а заедно с тях и по-добри времена. Надеждата умира последна, както се казва. На най-високия пост в градската община беше „избран” все същият чиновник, който вече цели петнадесет години седи в кметското кресло. Но вместо да процъфтява, градът с всяка година все повече запада. По думите на гражданите положението в областта на комуналните услуги, заетостта и безопасността става все по-нетърпимо. Веднъж попитах моя приятел Димитър: „За кого гласува?” А той някак предизвикателно ми отговори: „За първи път не отидох да гласувам. Това е моят протест и несъгласие с изборите”. Искаше ми се да възразя на Димитър, да му цитирам всеизвестната истина, че ако човек не се заеме с политиката, то политиката ще се заеме с човека, но си замълчах, въпреки че мислите ми напираха навън. Не от изборите трябва да се откажем, мислех си аз. Трябва да се откажем от капитализма, водещ до осиромашаване на народа и пораждащ уродливи обществени отношения, основани на грабежи и насилие. Трябва да се откажем от господстващата политическа система, крепяща се на диктатурата на буржоазията и на лъжата. В противен случай, както е казал великият френски писател и философ, лауреатът на Нобелова награда Албер Камю, скоро ще се окажем в бездната на Трета световна война, съпроводена от глад, фашистка диктатура и концентрационни лагери. Такива тежки мисли раздираха съвестта ми на части. Искаше ми се да извикам това, но мълчах, призовавайки на помощ целия песимизъм, който се натрупва у всеки човек с времето, когато не успява да постигне въжделените си цели и потребности в живота. Януари 2012 г. от книга на Азретали Саубанов "Без Права на Живот".